Лицата на фашизма – от бялата престилка до бухалката

mh1
Новият ни здравен министър отвори кутията на Пандора. Петър Москов обяви, че медицински екипи няма повече да посещават райони, в които медицински екипи са били нападани. И междувременно обяви статистика (която, между другото не е потвърдена от МВР), че от 226 нападения над лекари през тази година 175 са извършени в цигански махали. Можем да изпишем страници колко дискриминационно е това твърдение само по себе си, но не това е най-важното.

„Циганските махали” на Петър Москов не са просто населено място от етнически цигани. Това са гетата – кварталите на бедните. Това са онези места, които си приличат по всяка точка на света – от Бразилия до Индонезия; от Германия до България. Там можете да видите мизерия, оскотяване, наркотици, битова престъпност, боклуци, липса на хигиена и много, много отчаяни хора. Обединяващото за всички гета по света не е етноса на живеещите там, а бедността, която е в такива граници, че повечето костюмари не биха влезнали там, за да не си нацапат обувките.

„Бедността не е порок, но поражда пороци”

Абсолютна бедност или нищета се отнася до състоянието на крайно лишаване от основни човешки нужди, каквито са храна, вода, хигиенизиране,облекло, подслон, здравна грижа, образование, средства за комуникация и информация. Човек, подложен на такива лишения, често не се съобразява с общоприетите норми в обществото. И защо да го прави – него обществото го е отритнало и оставило да гние на бунището. Е, вероятно много хора си мислят, че това не се отнася до родните цигани, защото те просто получават всичко наготово. Но така ли е наистина? Нима детските помощи са достатъчни за отглеждането на едно дете? Да, именно за отглеждането, а не за оцеляването на цяло семейство. Нима някой нормален човек не би откраднал, за да се нахрани, щом нищо друго не му остава? Аз бих и смятам, че е лицемерно да се твърди, че престъпността е циганска. Престъпността е различна – едни крадат ток, за да не плащат сметки, други разпродават държавата, за да си построят трета вила. Не можем да сложим знак за равенство между тези престъпления. Как да сравним кражбата на 50 лв с кражбата на цялата ни индустрия, разпродадена за жълти стотинки на „правилните хора”.

За милиони няма закони, за кокошка няма прошка.

Няма реална статистика на престъпленията, за да твърдим, че циганският етнос е основен извършител. И как да има, когато бедността няма цвят. Много българи изпадат в положението на най-бедните и неграмотни цигани, а тенденцията е броят им да се увеличава. Можем да наричаме това явление процес на лумпенизация сред обществото ни. Проявление на лумпенизацията са не само битовите престъпления и кражбите на дребно, но и опитите да се търси „окончателно решение на циганския въпрос” – сиреч, българите да се саморазправят с циганите. Схващането, че „циганите са виновни за всичко” е широко разпространено сред българите. Разбира се, че зад него стоят съвсем реални причини – например фактът, че в родното медийно пространство винаги се подчертава ако извършителят на престъпление е циганин. Обратно, ако престъпникът е етнически българин, това не се отбелязва. От най-висока трибуна в лицето на министри и депутати се говори за „скотове”, „човекоподобни”, да се цитират измислени статистики и да се внушава цялостна вина на циганите за реални проблеми. Съществуват три вида лъжи: лъжа, нагла лъжа и статистика, е казал Марк Твен. Аз бих добавила и още един вид – най-опасният – манипулацията. Манипулацията се базира на реален факт, който не е център на разглеждания проблем и наслагване на неверни факти около него. Така стои въпросът с циганската престъпност: реален факт е, че циганите извършват престъпления, но не е факт, че всички те извършват престъпления, нито че извършват престъпления повече от останалите етноси. Цел на манипулацията е да отклони вниманието именно от основния проблем, а той е, че бедността поражда и винаги ще поражда престъпност. За да се преодолее трябва да няма бедност. А това не е желанието на министър Москов, нито на когото и да е било от управляващите ни.

Каква е целта?

След регистрираната подкрепа от лекари и граждани към изказването на Москов, старателно демонстрирана ни от медиите, някак същите тези медии проспаха други две важни предложения на министъра.
Който не е здравноосигурен – 2000 лв глоба. Дотук с идеята за равноправие. Разбира се, това предложение, беше също така подплътено от внушения как циганите не плащали здравни осигуровки, пък се ползвали от безплатни медицински грижи. Е, това е факт за голяма част от циганите. Но е факт и за голяма част от българите. Броят на неосигурените (работещите на черно или безработните) се увеличава всяка година. Явно от Министерството на здравеопазването са решили, че бедните хора нямат право на здравни грижи.

Да лекуваш бедността с повече бедност.

Чрез този бърз метод за попълване на здравната каса ще се постигне един-единствен резултат – отпадналите от системата на здравно осигуряване (т.е. хората, които нямат възможност да си плащат здравните вноски) никога няма да се върнат в нея. 2000 лева глоба не компенсират пропуснатите вноски, които и без това са непосилни за много сънародници. Дали някой лекар ще се смили над превиващ се неплатежоспособен пациент е въпрос на вероятност, но законът ще му позволява да не го прави. Или по-точно казано, ще го задължава да не изпълнява лекарския си дълг. Това се нарича социален расизъм.

„Разделяй и владей”

Всяко действие си има последствия – преки и косвени. Приказките на Москов имаха като последствие натрупването на подкрепа, изразяваща се както в лозунги от сорта на „циганите на сапун”, така и в опита на бургаски ултраси да нападнат циганската махалав Дебелт и стотина софийски ултраси – квартал Факултето. Друго последствие е насочване на обществената енергия в теми, които не са решаващи за бъдещето ни. На някого много му се иска да започне етническа война в България. Такава война означава, че хората с общ интерес – тези, които искат нормални условия на труд, висок стандарт на живот и така нататък, тоест мнозинството от хора, така наречените 99%, никога няма да поискат това, което им трябва, защото са твърде заети да се бият един друг. Агнетата в кошарата са заети в препирни, а вълците кротко чакат отстрани да се омаломощят. Докато се делим на цигани и българи, сме слепи да видим основният, общият проблем за всички ни – капитализмът.

Advertisements
Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , | Вашият коментар

За едно убийство

Знаете ли какво е да те е гнус? Това е онова чувство, което изпитваш когато видиш нещо наистина ужасно. Смесица от омраза, гняв, огорчение, отчаяние и болка. Това изпитвам сега. Гнус ме е от собствената ми държава, гнус ме е от обществото, в което живея.

На 23 септември се случи нещо ужасно – едно младо момче беше зверски убито от мутрите на небезизвестния мафиот „цар“ Киро. Един млад живот беше прекършен от беззаконието и пълната свобода за шепа избранници на властта. Макар такива неща да не се случват рядко последните години, този път имаше нещо различно. Хората възнегодуваха. Решиха, че този път няма да чакат да ги излъжат и нещата да се потулят, а ще се борят за справедливост. Това, разбира се, е един крайно нежелан от властта сценарий – много е опасно хората да си въобразяват, че могат да влияят на събитията, пък чак и да предприемат действия. Но винаги има решение на този проблем – пращат няколкостотин лумпена от футболните агитки и изведнъж няма никакво значение какво и защо е станало. Важното е да се трепят цигани.

Този сценарий не беше нещо неочаквано – фашизираните футболни агитки отдавна се ползват от управляващата класа за отклоняване на вниманието в критични моменти. Лошото в случая е, че народа се върза на фльонга. Много ми се иска надълго и нашироко да се обясни откъде идва тоя дълбоко вкоренен битов расизъм у българите, но това е друга тема. Само не мога да разбера толкова ли сме глупави, че да ни правят на идиоти. Как може обяснението „циганите са виновни за всичко“ да е приемливо? Дори ако приемем, че всички цигани не плащат сметки и се занимават с джебчийство (което далеч не е така), наистина ли има толкова глупави хора, които вярват, че това ни е основния проблем? А охранените ни политици, които съсипаха икономиката на страната и оставиха стотици хиляди без работа? А мутрите, които са истински царе и живеят над всичко и всички? Те не са толкова важен проблем, а? Важното е да трепем цигани.

Ами трепем ги. Във Варна – погроми, в Столипиново – погроми, в Бургас – пребита бременна циганка. Това явно ще ни оправи държавата. В едно съм сигурна – цар Киро е много щастлив от тези погроми, защото вече никой не се занимава с него.

Много ме е гнус.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , , , , | има 1 коментар

ЛЕВИЯТ АНТИКОМУНИЗЪМ

Досега всичко, което съм публикувала на блога си, беше мое лично творчество. Причината да направя изключение за тази статия е удивителното сходство между написаното от Паренти по отношение на САЩ и ситуацията в България през последните години. Подобни паралели винаги са били впечатляващи за мен и ги намирам твърде поучителни. Приятно четене.

Майкъл Паренти

Вразстояние на сто години управляващите кръгове на САЩ без умора водеха антикомунистическа пропаганда сред населението си, докато антикомунизмът стана нещо като религия. По време на Студената война идеологическата машина на антикомунизма манипулираше всяка информация за комунистическите страни във враждебна спрямо тях. Ако Съветите се откажеха от преговори, те бяха непоправими и войнствени. Ако те се съгласяваха на компромис, това е само уловка за да се приспи нашата бдителност. Ако се обявяваха против ограниченията във въоръженията, това означаваше, че те демонстрират агресивните си намерения. Ако те поддържаха ограниченията във въоръженията (което на практика ставаше в болшинството от случаите), то е само за това, че те са лъжливи и хитри. Ако църквите в СССР са празни, това е доказателство че там религията се забранява. Ако църквите са пълни, това означава че хората отхвърлят атеистичната идеология на режима. Ако работниците стачкуваха (което се случваше рядко), това беше свидетелство за отчуждаването им от колективната система; ако пък не стачкуват, това е само защото са изплашени и няма свобода. Дефицитът на потребителски стоки демонстрираше провала на икономическата система; обратното – насищането на пазара с потребителски стоки означаваше единствено това, че режимът се опитва да задоволи населението за да укрепи своята власт.

Ако комунистите в САЩ играят важна роля в борбата за правата на работниците, на бедните, на чернокожите, жените и други – това бяха само изкусни методи да привлекат тези слоеве за да завоюват властта за себе си. Как е възможно да вземат властта, борейки се за правата на безправните хора, никой не обясняваше. Тук ние имаме работа с неумолима ортодоксалност, която управляващите кръгове разпространяваха с такова усърдие, което изуми хората от целия политически спектър.

Преклонение пред ортодоксите

Значителна част от левите в САЩ демонстрираха такъв антисъветизъм, който може да се конкурира с най-твърдолинейните възгледи на крайно десните. Чуйте как Ноам Чомски бичува „левите интелектуалци“, които се опитват „да овладеят властта на гърба на масовите народни движения“ и след това да ги поставят в тяхно подчинение: „Вие започвате като ленинист, който се готви да стане част от червената бюрокрация. След това виждате, че така властта не се взема и бързо се превъплащавате в десен идеолог. Сега наблюдаваме това в (бившия) Съветски съюз. Същите тези момчета които бяха комунистически бандити само преди две години, сега управляват банките и превъзнасят свободния пазар и американците“. Мисленето на Чомски е дълбоко вкоренено в самата корпоративна политическа култура на САЩ, която той така често критикува по други въпроси. Той вярва, че революцията беше предадена от „комунистическите бандити“, които бяха просто гладни за власт, а не пожелаха да сложат край на глада. Истина е, че в последните години от съществуването на СССР някои от тях, като Борис Елцин, преминаха на страната на капиталистите, но други продължаваха да се съпротивляват на реставрацията на капитализма с немалък риск за себе си, а много отдадоха и живота си по време на жестоките репресии на Елцин против Руския парламент през 1993 г.

Някои леви, заедно с много други, споделят стереотипната предства за алчните за власт червени, които ламтят за нея заради самата власт, и забравят за действителните социални цели. Но ако това е така, то нима не е удивително, че на страната на червените застават бедните и угнетените, често с риск за себе си да станат жертви, вместо да пожънат плодовете, служейки на силните на деня?

Десетилетия наред, много американски деятели с леви възгледи считаха преклонението пред антисъветизма и антикомунизма, като необходимо условие за поддържане на репутация си. Те не можеха да напишат нито една статия или да произнесат реч за каквото и да е, ако не сложат в нея някоя антикомунистическа фраза. Целта на такова поведение бе дистанцирането им от марксистите-ленинисти.

Адам Хохсчайлд, либерален писател и издател, предупреди левите, които не бързат с осъждането на съществуващите комунистически режими, че те рискуват „да подронят доверието към себе си“. С други думи, за да се считат за достойни противници на Студената война, трябва отначало да се присъединят към нея, осъждайки комунистическото общество. Роналд Радош призова движението за мир да се очисти от комунистите, за да не бъде обвинено самото движение в комунизъм. Ако разбирам правилно Радош, за да спасим себе си от антикомунистическия лов на вещици, ние трябва да вземем участие в този лов. „Очистването“ на левите от комунисти се превърна в дългогодишна традиция с вредни последствия за редица прогресивни течения. Например, през 1949 г. Конгресът на индустриалните организации (СIО) лиши от членство 12 профсъюза, защото в ръководството им имало комунисти. Тази чистка намали броя на членуващите в Конгреса на 1.7 млн. работници и силно отслаби политическото му влияние.

Даже когато атаките на левите критици са насочени към десните, те не пропускат възможността да засвидетелстват своя антикомунизъм. Например, Марк Грин, критикувайки президента Роналд Рейгън, заявява, че „подобно на упорит марксист-ленинист Рейгьн предпочита да измени фактите, а не своето мислене“. Уверявайки за решимостта си да се борят с догматизма „както отляво, така и отдясно“, тези леви, извършвайки изискващият се от тях ритуал, само укрепват догмите. Левите антикомунисти имат голям принос за създаването на климата на враждебност, който позволи на лидерите на САЩ да водят горещи и студени войни против комунистическите страни и който, даже и днес, прави трудно провеждането на прогресивна, дори на либерална политика.

Прототип на съвременния ляв антикомунист беше Джордж Оруел. В разгара на Втората световна война, когато Съветския съюз се сражаваше не на живот, а на смърт с нацистите при Сталинград, Оруел обяви, че „готовността да се критикува Русия и Сталин, е пробен камък за интелектуална честност“. Чувствайки се в безопастност вътре в злобно-антикомунистическото общество, Оруел (с характерното за него двусмислие), представи осъждането на комунизма като единичен, героичен акт на протест. Днес, неговите идеологически наследници продължават тази практика, стоейки непоклатимо срещу марксистко-ленинско-сталинските орди. Сред левите в САЩ напълно отсъства рационална оценка за Съветския съюз – страна, която с раждането си преживя дълга гражданска война, отблъсна военната интервенцията на четиринайсет държави, която две десетилетия по-късно отхвърли и унищожи нацисткия звяр, плащайки огромна цена. За три десетилетия след болшевишката революция, Съветите направиха индустриален скок, за който на капитализма му трябваше столетие. И при това, те го осъществиха хранейки, обличайки и обучавайки своите деца, вместо да ги карат да работят по фабриките, както правят капиталистическите индустриалци дори и сега. Съветския съюз, заедно с България, ГДР и Куба осигуряваха жизнено необходимата помощ за национално-освободителните движения в целия свят, включително и за Африканския национален конгрес на Н. Мандела.

Левите антикомунисти си дават вид, че не забелязват значителните достижения на бедните маси, осъществени при комунизма. Някои дори изказват своето презрение към тях. Спомням си как веднъж във Вермонт известният анархист и антикомунист Мъри Букчин язвително се отнесе към моята грижа за „бедните деца, нахранени при комунизма“.

Лепенето на етикети

На тези от нас, които откажеха да се присъединят към антисъветизма, левите антикомунисти залепваха етикетите „съветски апологети“ и „сталинисти“, дори ако не обичахме Сталин и неговата автократична система на управление и считахме, че съществуващото съветско общество има много сериозни недостатъци. Нашето истинско прегрешение се състоеше в това, че за разлика от много леви ние отказвахме да се примирим с пропагандните манипулации на САЩ относно комунистическите общества. Ние твърдяхме, че независимо от добре рекламираните недостатъци и несправедливости, съществуващата комунистическа система имаше и много положителни страни които трябваше да се запазят, затова защото те подобриха живота на стотици милиони хора и допринесоха в значителна степен за духовното им прераждане. Това мнение въобще не устройваше левите антикомунисти, които не можеха да кажат нито една добра дума относно комунистическото общество (понякога с изключение на Куба) и нямаха търпение да изслушат подобни гледища.

Просмукани от антикомунистическа ортодоксалност, болшинството леви в САЩ практикуваха левия макартизъм, срещу хората, които се изказваха позитивно за комунистическите страни. Те не ги допускаха до участие в конференции, редакционни и издателски колегии, политически кампании и в леви издания. Подобно на консерваторите, левите антикомунисти не се съгласяваха на нищо друго, освен на безусловното осъждане на Съветския съюз, като сталинско чудовище и ленинско морално извращение. Отчасти като реакция на тази вездесъща антикомунистическа пропаганда, която наводняваше пресата в САЩ, много американски комунисти и близки до тях леви, се въздържаха от критики спрямо авторитарните страни на Съветския съюз. Поради това те си навлякоха обвинението, че си представят СССР като „рай на работниците“.

Много леви в САЩ практически не са запознати с трудовете на Ленин и с неговата политическа биография, но това не им пречи да размахват унищожителния етикет „ленинист“. Ноам Чомски, този неизчерпаем източник на антикомунистическа карикатура, например предлага следните коментари по отношение на Ленин: „Интелектуалците на Запад и в Третия свят бяха привлечени към болшевишката контрареволюция поради това, че ленинизмът е доктрина, в която се казва, че радикалната интелигенция има право да завземе държавната власт и да управлява със сила, а това е такава идея, към която интелектуалците са достатъчно възприемчиви“.

Тук Чомски създава образа на властолюбивите интелектуалци, като допълнение към карикатурата за властолюбивите ленинисти, негодяи, които търсят не революционните средства на борба с несправедливостта, а власт заради самата власт. Когато нещата опрат до преследване на червените, най-добрите и способни сред левите звучат не много по-различно отколкото най-лошите измежду десните.

По време на терористичния взрив през 1996 г. в Оклахома сити, чух по радиото как един коментатор обяви, че Ленин бил казал, че „целта на терора е терор“. Американските коментатори често цитират Ленин по такъв извратен начин. В действителност, неговото изявление е против терора. Той полемизира против изолираните терористични актове, които само всяват страх сред населението, предизвикват репресии и изолират революционното движение от масите. Нямайки нищо общо с тоталитарните, тайни заговорници, Ленин призовава към създаване на широка коалиция с масовите организации, включващи хора на различно равнище на политическо развитие. Той апелира да се търсят други средства за разгръщането на класовата борба, включително участието в парламента и в съществуващите профсъюзи.

Несъмнено е, че работническата класа, като всяка масова група, се нуждае от организация и ръководство за водене на успешна революционна борба, и тази роля принадлежи на партията – нейния авангард. Но всичко това не значи, че пролетарската революция може да победи благодарение на пучисти и терористи. Ленин постоянно решава проблема как да избегне двете крайности: буржоазния опортюнизъм и ултралевия авантюризъм. И въпреки това той неизменно и регулярно бива характеризиран от официалната преса и от някои леви като ултраляв пучист. Дали подходът на Ленин е желателен или дали въобще е приемлив в днешни дни – ето това е въпросът, изискващ критическо изследване. Може ли обаче да се очаква нещо свястно от хора, които представят неговата теория и практика в такъв извратен вид?

Левият антикомунизъм счита всяка връзка с комунистически организации за морално неприемлива, заради „престъпленията на комунизма“. Но в същото време много от тези леви са свързани с Демократическата партия на САЩ. Или като избиратели, или като нейни членове. Очевидно не ги смущават морално неприемливите политически престъпления, извършени от лидерите на тази организация. Не ги смущава, че по време на администрацията на демократите в концентрационни лагери бяха затворени 120 хиляди американци от японски произход, бяха хвърлени атомни бомби над Хирошима и Нагазаки, довели до огромни жертви сред невинното население. Т.нар. „Акт на Смит“ бе използван, за да бъдат вкарани в затвора, заради техните политически възгледи, лидерите на троцкистката Социалистическа работническа партия, а по-късно и лидерите на Компартията на САЩ; бяха разкрити концентрационни лагери за затваряне на политически дисиденти в случай на „извънредно положение“. В края на 40-те и през 50-те години на XX-и век 8 хиляди федерални служители бяха изхвърлени от работа заради политическите им контакти и възгледи, а хиляди други обикновени американци бяха преследвани и кариерата им бе разрушена. Чрез „Актът за неутралитет” беше наложено ембарго на Испанската република, което допринесе за победата на фашистките легиони на Франко; беше провеждана изтребителна политика срещу въстанническите движения в страните от Третия свят; от администрацията на демократите беше разпалена и водена войната във Виетнам. През по-голямата част на XX-и век, демократите които имаха мнозинство в Конгреса, защитаваха расовата сегрегация и отхвърляха законопроектите, забраняващи линчуването и дискриминацията при наемането на работа. Но всичките тези престъпления, донесли толкова много смърт и разрушения, не накараха либералите, социалдемократите и „демократичните социалисти“ постоянно да настояват да бъде осъдена Демократическата партия или политическата система, която доведе до тези престъпления. Ние не чухме гласове на страстна нетърпимост, каквито постоянно имаше против комунизма.

Чистият социализъм и натрапеният социализъм

По мнението на някои американски леви, драматичните изменения в Източна Европа не доведоха до поражение на социализма, защото в тези страни никога не е съществувал социализъм. Те казват, че комунистическите държави не са предлагали нищо друго, освен бюрократичен, еднопартиен „държавен капитализъм“ или нещо от този род. Дали ще наричаме бившите комунистически страни „социалистически“, е въпрос на определение. Достатъчно е да подчертаем, че съдържанието на обществените отношения в тях беше различно от съществуващата система на капитализма, ориентирана към печалбата. И самите капиталисти не отричаха този факт.

Първо. В комунистическите страни имаше много малко икономическо неравенство в сравнение с капиталистичските. Привилегиите, които имаха партийните и правителствените елити, бяха скромни в сравнение със западните. Същото може да се каже и за личните им доходи и начина им на живот. Съветските лидери, като например Юрий Андропов и Леонид Брежнев, не живееха в разкошни дворци от типа на Белия дом, а в сравнително големи квартири, отделени за лидери на правителството в жилищните блокове недалеч от Кремъл. На тяхно разположение имаше лимузини (както при болшинството държавни глави) и достъп до големи правителствени вили, в които те приемаха чуждестранни гости. Но те не разполагаха с личното богатство, което притежават болшинството от държавните глави на САЩ. „Разкошът“, в който са живеели лидерите на ГДР, и за който се писа толкова много в американската преса, се е състоял от 725 долара годишно в твърда валута и жилище в затворен за посещения жилищен комплекс в покрайнините на Берлин, със сауна, басейн и спортна зала, които са били на разположение на всички жители на комплекса. Също така, източногерманския държавен и партиен елит е имал възможност да прави покупки в магазини, в които се продавали западни продукти, като банани, джинси и японска електроника. Американската преса никога не е отбелязвала, че обикновените граждани на ГДР също се ползваха от обществени басейни и спортни зали, че можеха да си купят, макар по-обикновени и не така импозантни, джинси и електроника. Тази преса никога не направи сравнение между „разкоша“, в който живееха ръководителите на ГДР и действително разкошния начин на живот на западните плутократи.

Второ. В комунистическите страни основна цел на производството не беше извличане на капиталистическа печалба и частно обогатяване; обществената собственост на средствата за производство заменяше частната собственост. Частните лица не можеха да наемат на работа други хора и да трупат огромни състояния от техния труд. Повтарям: в сравнение със западните стандарти разликата в доходите и в спестяванията като цяло не беше значителна. Между низините и висшата категория работещи, тя беше приблизително 1 към 5. В САЩ разликата между годишните доходи на групата мултимилиардери и работещите бедняци е 10 000 към 1.

Трето. Отдаваше се приоритет на социалното осигуряване. Макар в живота при комунизма да имаше много още какво да се желае, защото това обезпечаване често беше посредствено, социалистическите общества гарантираха на своите граждани известно минимално ниво на живот и сигурност, включително гарантирано образование, трудоустрояване, жилище и медицинско обслужване.

Четвърто. Комунистическите държави не преследваха възможността за проникване на техния капитал в чуждите страни. Тъй като стремежът за печалба не беше движещата сила, на тях не им се налагаше постоянно да търсят възможности за нови инвестиции на капитал – те не експроприираха земята, работната сила, пазара и природните ресурси на по-слабите нации. С други думи, те не практикуваха икономически империализъм. Съветския съюз търгуваше и предоставяше икономическа помощ при условия, които като цяло бяха изгодни за народите от Източна Европа, Монголия, Куба и Индия.

Всичко гореказано, беше в една или друга степен ръководен принцип за всяка комунистическа система. Нито един от тези принципи не може да бъде отнесен към капиталистически страни, като Хондурас, Гватемала, Тайланд, Южна Корея, Чили, Заир, Индонезия, Германия или САЩ.

Но истинският социализъм, казват критиците, трябва да е под контрола на самите работници чрез прякото им участие в управлението, вместо да бъдат управлявани от ленинисти, сталинисти, кастровисти или други злонамерени, властолюбиви, бюрократични клики от негодяи, които предават революцията. За съжаление, тази гледна точка на „чистия социализъм” е неисторическа и затова не може да бъде опровергана – нея може да я потвърди или отхвърли единствено историята. Проблемът е, че този подход сравнява идеала с несъвършената действителност и действителността естествено ще изгуби. „Чистите социалисти“ си въобразяват какъв ще бъде социализмът в свят, несравнимо по-добър от съществуващия. В свят, в който няма да бъдат необходими нито мощни държавни структури, нито сили за сигурност, където няма да бъде експроприирана нито частица от произведената от работниците стойност.

Идеологическите предвиждания на „чистите социалисти“ си остават непроверени от практиката. Те не обясняват как ще бъдат организирани многобройните функции на революционното общество, как ще бъдат отблъснати атаките и саботажът отвътре, как ще се избегне появяването на бюрокрацията, как ще се разпределят оскъдните ресурси, как ще се охладят политическите разногласия, как ще се реши кое ще бъде проритетно и как ще се организира производството и разпределението. Вместо това те предлагат мъгляви заявления за това, как работниците пряко ще владеят и управляват средствата за производство и как те ще намират свои собствени решения в процеса на творческата борба. За това не е удивително, че „чистите социалисти“ поддържат която и да е революция… освен тези, които са победили.

„Чистите социалисти“ пропагандират видения за ново общество, което ще бъде създадено от нови хора, общество, дотолкова преобразувано при своето раждане, че в него няма да има почва за злодеяния, корупция и престъпно използване на властта. В него няма да има бюрокрация и егоистични клики, няма да има безжалостни конфликти и трудни, носещи болка решения. И когато действителността се оказва различна от тези идеали, някои леви започват да осъждат тази действителност, да заявяват, че тази или онази революция ги е „предала“.

„Чистите социалисти“ виждат социализма като идеал, който е опорочен от продажността, лъжливостта и властолюбието на комунистите. „Чистите социалисти” отхвърлят съветския модел, но предлагат малко доказателства, че са възможни други пътища, че другите модели на социализма създадени не от въображението, а от историческия опит, са могли да съществуват и да функционират по-добре. Възможен ли е бил, в онези исторически условия, открит, плуралистичен, демократичен социализъм? Историческите свидетелства посочват, че това не е било възможно. Политическият философ Карл Шамес пише:

„Откъде биха могли да знаят левите критици, че фундаменталният проблем не е в „природата“ на управляващите (революционни) партии, а, да кажем, в глобалната концентрация на капитала, навсякъде унищожаваща всички независими икономики и националните суверенитети? И ако това е така, откъде се взе тази „природа“? Съществувала ли е тя отделно, в изолация от самото общество, от обществените отношения, влияещи върху нея?… Могат да се намерят хиляди примери, в които централизацията на властта е неоходимо условие за да се обезпечат и защитят социалистическите отношения. По мои наблюдения (върху съществуващите комунистически общества), позитивите на „социализма“ и негативите на „бюрокрацията, авторитарността и тиранията“ са практически взаимосвързани във всички сфери на живота.“

„Чистите социалисти“ редовно винят само Левицата за всяко поражение, която тя търпи. Техният арсенал от обяснения е безкрайно разнообразен. Ту чуваме, че революционната борба претърпя поражение, защото нейните лидери чакали прекалено дълго или действали прибързано, ту, че те са много нетърпеливи, много твърдоглави или много неустойчиви. Ние чуваме, че революционните лидери са склонни към компромис или към авантюризъм, към бюрократизъм или опортюнизъм, че те са много авторитарно организирани или слабо организирани, недемократични или неспособни да осигурят силно ръководство. Но винаги тези лидери търпят поражения, защото не са се подложили на „прякото въздействие“ на самите работници, които видимо са способни да издържат пред лицето на всякъкви трудности, само ако бъдат ръководени от водачи, излъчени от средите на тези леви критици. За съжаление, тези критици винаги се оказват неспособни да приложат своя революционен гений и да създадат перспективно революционно движение в собствените си страни.

Тони Фебо нарече този синдром на чистите социалисти „виновното ръководство“.

„Смята се, че когато хората са толково способни, различни и преданни, като Ленин, Мао, Фидел Кастро, Даниел Ортега, Хо Ши Мин и Роберт Мугабе и милионите следващи ги и сражаващи се под тяхното героично ръководство, всичко завършва много бързо и причината се крие в това, кой е взел това или онова решение и на кое събрание. Или даже каква е големината на къщата, в която са се върнали да си отпочинат след това…Тези лидери не са живели във вакуум. Те са се намирали във водовъртежа. И силата на този водовъртеж, вмъкнала и завъртяла ги, върти и разваля нашата планета повече от 900 години. Приписват вината за неуспехите на тази или онази теория, на този или онзи лидер, който е извършил примитивна подмяна на марксисткия анализ.“

Трябва да кажем, че чистите социалисти не винаги са лишени от конкретен план за действие. След като сандинистите свалиха диктатурата на Сомоса в Никарагуа, една ултралява група в тази страна призова към пряко работническо управление на предприятията. Въоръжените работници били длъжни да вземат в свои ръце управлението на производството, но без да получават тези облаги и привилегии, които имали мениджърите, държавните плановици, бюрократите и професионалните военни. Следвайки този призив, революцията в Никарагуа не се задържа и два месеца под напора на опустошаващата контрареволюция, в основата на която стояха САЩ. Революцията не успя да мобилизира достатъчно ресурси, за да неутрализира армията, да осигури безопасност от външни врагове, да проведе икономически реформи и да координира социалните програми в национален мащаб.

Децентрализация или оцеляване

За да оцелее народната революция, държавната власт трябва да бъде завзета с цел: 1) да се сломи съпротивата на класата, в чиито ръце се намира държавния апарат и ресурсите на обществото; 2) да се отблъснат неизбежните нападения от страна на реакцията. Вътрешните и външните заплахи срещу революцията правят необходима централизацията на държавната власт, която никой особено не е обичал и не обича – нито в Съветска Русия през 1917 г., нито в сандинистка Никарагуа през 1980 г.

Енгелс предлага поучително описание на въстанието от 1872 – 1873 г. в Испания, когато анархистите завзели властта в мунципалитетите на цялата страна. В началото ситуацията изглеждала многообещаваща. Кралят се отрекъл от престола, а буржоазното правителство можело да събере едва няколко хиляди зле обучени войници. Но въпреки това, за кратко време шареното войнство постигнало успех, защото си имало работа с изключително раздробено провинциално въстание. „Всеки град се провъзгласил за суверен кантон и сформирал свой революционен комитет (хунта)“ – пише Енгелс. „Всеки град действал сам за себе си, заявявайки, че е важно не сътрудничеството с другите градове, а отделянето от тях, изключвайки по такъв начин възможността за съгласувани действия (срещу силите на буржоазията).“ В крайна сметка, въстанието претърпяло поражение поради „фрагментацията и изолацията на революционните сили“, което позволило на правителствените войски да потушат едно след друго въстанията в отделните градове.

Децентрализираната провинциална автономия се явява гробница за въстанието и това е една от причините за неуспеха досега на нито една анархосиндикална революция. Забележително е, че в идеала има само местно работническо самоуправление, с минимален брой на бюрокрацията, полицията и армията. Така навярно ще се развива и социализма, ако не бъдат предприети нападения от страна на контрареволюционните сили. Можем да си спомним как през 1918 – 1921 г. четиринадесет капиталистически държави, включително и САЩ, нахлуха в Съветска Русия в кръвопролитен, но неуспял опит да свалят революционното болшевишко правителство. Годините на чуждестранната интервенция и гражданската война допринесоха много за усилване на отбранителният елемент в психологията на болшевиките – налагането на строга партийна дисциплина и репресивна тайна полиция. Така през май 1921 г. самият Ленин, който преди това поощряваше вътрешнопартийната демокрация и пишеше против Троцки, призоваваше да се даде на профсъюзите по-голяма автономия и т.н., достигна до убеждението, че трябва да се сложи край на работническата опозиция и на другите фракционни групи в партията. „Сега трябва да настъпи край на опозицията. Край! Сега не ни трябва опозиция.“ – каза Ленин на Десетия конгрес под гърма на аполодисментите. Комунистите стигнаха до извода, че откритите диспути и опозиционните течения вътре и извън партията създават видим разкол и слабост, и по този начин те самите провокират атаките на враговете.

Само месец по-рано, през април 1921 г., Ленин призоваваше за увеличаване броя на работещите в ЦК на партията. С други думи, неговата позиция беше не против работниците, а против опозицията. Това беше социална революция, на която не й беше позволено, както и на другите, да развива своя материален и политически живот безпрепятствено.

Към края на 20-те години Съветите имаха два избора: 1) да задълбочат още повече централизацията – изграждане на командна икономика, принудителна аграрна колективизация и ускорена индустриализация под управлението на партийно ръководство с неограничена власт – път избран от Сталин, или 2) да се движат към либерализация, разрешавайки голямо политическо разнообразие, голяма автономия на профсъюзите и другите организации, открити обсъждания, дискусии и критики, голяма автономия на различните съветски републики, сектор на дребното частно предприемачество, независимо развитие на селското стопанство и селячеството, приоритет на производството на потребителски стоки за сметка на бавното натрупване на капитал, необходим за създаването на мощна военноиндустриална база. „Парите се лееха като река, хората мръзнеха, гладуваха, страдаха, но строителството продължаваше с безразличие към отделната личност и масов героизъм, рядко срещан в историята“.

Мисля, че ако беше избран вторият курс, щеше да бъде изградено едно по-удобно, по-човечно и пригодно за живеене общество. На мястото на натрапения социализъм щеше да дойде социализмът на работниците-потребители. Единственият проблем се състои в това, че тогава страната можеше да се окаже неспособна да удържи нападението на нацистите. Вместо това Съветския съюз тръгна по пътя на енергичната, принудителна индустриализация. Този курс често се характеризира като едно от престъпленията на Сталин срещу своя народ. Общо взето, ускорената индустриализация се свеждаше до създаването в течение на 10 години на съвършено нова, огромна индустриална база сред голите степи на изток от Урал, където предвидливо беше построен най-големият в Европа стоманолеярен комплкес.

Предвиждането на Сталин, че Съветският съюз има само 10 години, за да направи това, което Великобритания е направила за 100, се оказа вярно. Когато през 1941 г. нацистите нападнаха, тази индустриална база, надеждно укрита на хиляди мили от линията на фронта, ковеше оръжието, което доведе до победата. Цената на оцеляването, беше живота на 22 млн. съветски граждани, загинали във войната и неизброими разрушения и страдания, последствията от които обезобразиха съветското общество за десетилетия напред.

Последствията от контрареволюционните атаки върху живота на революционното общество изпитаха и други страни. Офицер-сандинист, която срещнах през 1986 г. във Виена, отбеляза, че никарагуанците не били „войнствен народ“, но е трябвало да се научат да се сражават, защото се сблъскали с разрушителна война от страна на наемниците, поддържани от САЩ. Тя говореше с тъга, че войната и ембаргото принудили нейната страна да отложи много от своите социално-икономически планове. Същото се случи в Мозамбик, Ангола и много други страни, в които наемните сили, финансирани от САЩ, разрушаваха селата, селското стопанство, медицинските центрове и електростанциите. Убиваха и обричаха на глад хиляди хора. Така революционното дете беше задушено още в своята люлка или обезобразено до неузнаваемост. Всичко това би трябвало да получи такава гласност, каквато получаваше отношението към дисидентите в революционните общества.

Падането на комунистическите правителства в Източна Европа и СССР се приветства от много леви интелектуалци. Сега, казат те, настъпи демокрацията. На практика капиталистическата реставрация в Източна Европа сериозно отслаби многобройните освободителни движения в страните от Третия свят, които получаваха помощ от Съветския съюз и доведе до установяването на редица десни режими, които и днес си сътрудничат с контрареволюционерите от САЩ. Освен това, падането на комунизма даде зелена улица на западните корпорации с тяхната неограничена жажда за експлоатация. На тях повече не им е необходимо да убеждават своите работници, че те живеят по-добре в сравнение с техните братя в Русия. Те повече не чувстват нуждата да спазват определени правила, поради съществуването на алтернативна обществена система. Затова капиталистическата класа, днес потъпква много от завоеванията на работническата класа от Запад, постигнати с многогодишни борби. Сега, когато най-злокачествената форма на капитализма достигна своя триумф на Изток, тя ще победи и на Запад. На смяна на „капитализма с човешко лице“ идва „капитализмът без лице“. По думите на Ричард Левинс: „от новата жизнерадостна агресивност на световния капитализъм, ние разбираме, че комунизмът и неговите сподвижници са вкарани в кошарата“.

Несъзнавайки ролята, която комунистическите страни играеха за въздържанито на най-лошите инстинкти на западния капитализъм и империализма, и възприемайки комунизма като чисто зло, левите антикомунисти не предвидиха загубите, които ни очакват. Някои от тях и досега не могат да разберат това.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , | 2 Коментари

Урок по история

Нали сте чували тази поговорка, че който не помни историята е обречен да повтаря грешките й?

Твърде вярно, за съжаление. Както беше написала Наоми Клайн в книгата си „Шоковата доктрина“, най-лесно се контролира един народ когато го смачкаш, а най-бързият и ефикасен метод за това е изтриването на колективната памет, сиреч историята. Имаме уникалния шанс да наблюдаваме отблизо този процес на „амнезиране“ на обществото вече 20 години, като в последно време вече са постигнати и трайни видими резултати/увреждания. Един от тези резултати е тоталното отричане на съществуването на фашизъм в България преди 1944 г. Сега вече тази истина се разпространява още по-лесно, най-малкото хората със спомени от онези най-светли времена поизмряха. Не само фашизъм е нямало, нямало е и народно движение срещу него. Партизаните – това са разни шумкари, мързеливци и безродници, които са решили да се препитават чрез кражби от мандри. Избитите от режима на Борис ІІІ всъщност не са били избити от властта, а от комунистите, за да припишат на великия цар най-черни дела. Преследване не е имало срещу никой никога и никъде. Всъщност, участието на България във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия е бил гениален външнополитически ход, който ни е доближил до най-светлия за българщината идеал – завземане на територии от съседските държави, които обаче са си наши (там може никой да не говори български език от 200 години, но важното е, че цар Симеон Велики е рекъл, че и тая земя е България)! Някакви спекуланти твърдят, че тук имало фашизъм а пък ние дори не сме избили  евреите. Имало е едни добри свестни момчета родолюбци, организирани в структури като „Бранник“ и „Български национални легиони“, които комунистическатапропаганда  набеждава за лоши, а те всъщност толкова са милеели за Родината, че са се наели с тежката задача да я прочистят от всякакви вредни елементи – етнически, политически и др. После през 1944 г. идват едни болшевики от СССР, които Сталин праща, за да поробят гордия български народ, и избиват цвета на нацията – светила като Богдан Филов – един истински учен и хуманист. После започва масов терор над населението – 50 % са пратени в трудови лагери, на 50% им отнемат имуществото и още 50% са зверски избити.И така 45 години. Сталин, който междувпрочем не се различава от Хитлер прилага в действие плана си за контролиране на света чрез масов терор, страх, шок и ужас в името на собственото си величие. Някои с право изтъкват вероятността проектът на Сталин за господството му над света да е прилаган изцяло с еврейски капитали, идващи директно от масоните. Единствената причина, поради която Българите са оцеляли на този геноцид, е силният прабългарски дух на горди воини. След като народът най-сетне се освобождава от червното иго, оказва се, че това е само формално, а комунистите продължават да управляват страната и до днес. Доказателства за това са приватизационната политика, липсата на демокрация, бедността, глобалното затопляне и други.

Гореописаното звучи доста логично и ако някой се съмнява, че това е масовото разбиране за съвременната ни история, нека отвори произволен български учебник за този период (подобно действие не се препоръчва на образовани интелигентни хора със слаби сърца и нерви). И поредното доказателство за историческата ни памет или по-скоро опитите на разни хора да унищожат и малкото жалки остатъци от нея е поругаването на паметника на Съветската армия, този път по модерному.

Досега паметникът беше драскан и загрозяван , но никога подходът не е бил толкова оригинален… по западен тертип. Съветските войници, спасили цяла Европа от чумата Хитлер, са преправени на холивудски анимационни герои. Тази своеобразна антитоталитарна изява, която впечатлява с мащабите си (а и със сумата, която е била необходима) идва да покаже, че българският народ вече няма да търпи комунистическа пропаганда. Може би защото обективно народът олевява от влошаването на социалната обстановка в страната и трябва периодично да му се напомня колко са лоши комунистите или поне колко са малоценни, за да не вземе че да се увлече по техните вредни идеи.

Вляво на снимката виждаме ЛГБТ активист, който, изпълнен с щастие от гледката на новия облик на паметника, развява знамето на ЛГБТ-движението по време на таз годишния гей-парад (провел се на 18.06.2011 г.). Иронията в случая е, че и на този гей-парад имаше пребити хора от нацисти. Но очевидно никой не прави връзката, затова ще се опитам да обясня с думи прости. Отричането на фашизма в България, отричането на най-големите антифашисти и техния принос в световната история, отричането на всичко комунистическо неминуемо води до реабилитиране на фашизма. Това явление го виждаме всеки ден – постоянно биват пребивани емигранти, цигани, политически активисти, гейове. Жалкото в цялата работа е, че голяма част от потърпевшите в следствие на реабилитацията на всичко антикомунистическо (а никога не трябва да се забравя, че най-големите антикомунисти са фашистите), също подкрепят пряко или косвено този процес. Далеч съм от мисълта, че историята за който и да е период трябва да се приема безкритично или едностранчиво, но за да има критика, човек първо трябва да знае фактите и второ – да иска да ги разбере.

Поругаването или унищожаването на паметници от какъвто и да е вид е престъпление срещу човечеството. Защото „геният“, унищожил извор за една епоха или дадени събития, обрича на незнание бъдещите хора. Това е тероризъм спрямо историята. Докато не се научим да я четем, разбираме и уважаваме такава каквато е ще сме обречени винаги да повтаряме старите грешки, някои от които може да са непростими. Надявам се всеки, който гласно или на ум е подкрепил тази вандалщина да си даде сметка, че ще бъде съден от бъдещите поколения затова, че ги е лишил от тяхната история, която той самият е бил твърде глупав и невеж, за да разбере.

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , | 17 Коментари

Най-страшният писък

Ах, как искам да забравя… Но не мога!

И трябва ли? Не знам.

Дали забравата е днес спасение или отрова?

Спасява те от болка по-голяма –

от късането на месо,

от бъркането с нож в открита рана,

от удара със бокс.

 

Но забравата освен това и носи

смъртта на нечия душа,

смъртта на спомени, които просят

да не потънат в вечна тъмнина…

 

Забравя ли – умирам.

Но болката умира ли със мен?

Та тя ще се издигне от невежеството в сила,

за да почерни всеки следващ светъл ден!

 

И затова аз няма да забравя!

И нека, нека ме боли,

че да помнят всички как сърце закоравява

и какво на никой друг човек не трябва да се причини!

В чест на всички антифашисти, борещи се срещу най-страшната чума. Хора, помнете жертвите! Помнете виновните! Хора, бдете!

Posted in Поезия | Tagged , , , , , , , | 2 Коментари

„Няма никаква връзка” или как цял един народ започна да вярва в небивалици

Преди няколко дена избухна война. Тя беше започната от Франция, която бомбардира със самолети африканската държава Либия. Това се случи след резолюция № 19 73 на ООН, която даде мандат на френския президент Саркози да умиротвори Северна Африка. Това пък стана след като две седмици почти всички европейски (и не само) медии старателно ни представиха т. нар. народна революция в Либия. До нея се стигна след като мирни бунтовници се обявиха против режима на Кадафи, а пък той взе че не слезе от власт. Е, медийните новини всички ги знаем.

Какво обаче се случи и защо? Малко хора си задават този въпрос. Кадафи беше описан по-черен от дявола, един истински тиранин, срещу който либийците най-сетне са събрали смелост да се надигнат. Бунтът им беше обвързан с революционната вълна, обхванала редица страни от Третия свят. Бунтовниците се надигнаха в Бенгази на мирен протест срещу ареста на някакъв журналист и изведнъж… се появиха оръжия. Кадафи спокойно изчака две седмици преди да настъпи с армията си срещу протестиращите, които си развяваха автоматите из половин Либия. После ги нападна. В един момент се оказа, че „всенародния бунт” срещу него се състои от между 3000 и 10000 човека. Междувременно обаче нещата бяха предрешени.

По форуми и други неформални канали се чуваше, че бунтовниците избиват цивилно население, някои от най-кръвожадните палачи, свързани с режима на Кадафи, застанаха на страната на бунтовниците и ги поведоха. Медиите в България обаче не показаха това. Бяха заети да дават сърцераздирателни кадри на някой крещящ за свободата бунтовник. Но не в това е въпросът. Щях с чиста съвест да кажа, че бунтовниците са истински патриоти, милеещи за свободата на народа си от злия тиранин ако не беше един факт: революционерите сами призоваха да бъде нападната Либия.[1] Това никой истински патриот не би го причинил на страната си.

А същевременно се оказа, че народът на Либия подкрепя Кадафи.[2] Истинските бунтовници (имаше и такива) след обявяването на войната застанаха на страната на народа на Либия. И оттук произлиза един много важен въпрос – кого точно демократизират англо-френско-американските въздушни сили? Стана ясно, че повечето хора подкрепят злия диктатор. Тогава има ли право някой да им се меси и да решава вместо тях как да живеят? Как се спасява цивилно население, докато хвърляш бомби по него? Защо ООН не изпрати мироопазващи сили и независими наблюдатели в Либия, когато лидерът на Джамахирията сам ги помоли за това?[3]

Ами защото демокрация с бомби не се гради. Така се краде и унищожава. Либия има петрол, при това е на 8-мо място в света по производство на нефт[4], а икономическата криза все още не е отминала опасност за страни като САЩ(както и Великобритания и Франция). Все отнякъде трябва да се набавят пари. Защо намесвам САЩ ли? Защото, например, те изстреляха първата ракета срещу Либия, защото от самото начало са начело на пропагандата в полза на войната и защото най-много удари върху африканската държава са нанесени от американски самолети. Няма никаква връзка, а?

Може би нямаше да има ако в последните 15-ина години не бяхме свидетели на 2 подобни войни на НАТО срещу Югославия и Ирак. Примерът с Ирак е най-точен. Трябваше враг – намериха го. Подготовката за интервенцията започна с пропаганда за мнимо химическо оръжие, което Саддам Хюсеин притежавал. Хората повярваха – повече в САЩ, по-малко в Европа, но все пак обществена подкрепа за войната беше осигурена. Последва военната операция „Шок и ужас” – американската армия бомбардира в продължение на дни много градове, като предимно уцелваха цивилни обекти (в т. ч. болници и училища), имаше хиляди цивилни жертви, а накрая като навлезе сухопътна войска нямаше кой да й се противопостави. Хората бяха в шок. Няколко години по-късно (след още стотици хиляди жертви) се оказа, че Саддам всъщност нямал химическо оръжие, а пък Осама Бин Ладен не бил в Ирак (той бил в Афганистан, затова няколко години по-рано „умни” бомби избиваха обикновения народ там също). Но пък за сметка на това Ирак вече няма петрол, няма бизнес, няма образование и здравеопазване.

Ако интервенцията успее в Либия това е най-вероятния сценарий.

Може би за някой е странно защо пък либийците подкрепят такъв изрод. Сигурно причината се крие в тази статистика:

* БВП на глава от населението – $14 192

* Помощи за безработен – $730 месечно.

* Заплата на мед. сестра – $ 1000.

* За всяко новородено се плаща $ 7,000.

* Младоженците получават $ 64 000 като подарък от държавата за покупка на жилище.

* При започване на частен едноличен бизнес – еднократна финансова помощ – $ 20 000.

* Големи данъци и налози – забранени.

* Образованието и здравеопазването са безплатни.

* Образование и стажове в чужбина – за сметка на държавата.

* Верига от магазини за големи семейства със символични цени на основните хранителни продукти.

* За продажба на продукти с изтекъл срок на годност – големи глоби и задържане в подразделенията на специалната полиция.

* Част от аптеките отпускат лекарства безплатно.

* За производство на фалшиви лекарства – смъртното наказание.

* Наем на държавно жилище – не се плаща.

* Ползването на електроенергия е безплатно.

* Продажбата и употребата на алкохол е забранена.

* Безлихвени кредити за покупка на кола и апартамент.

* Фирми за недвижими имоти – забранени са.

* При покупка на автомобил до 50% се заплаща от държавата, а ако си боец от народното опълчение – до 65%.

* Бензинът е по-евтин от водата. 1 литър бензин струва $ 0.14

* 70% от семействата живеят в собствен дом.[5]

За мен нещата с тази война са ясни – икономически интерес на конкретни сили. Обаче не мога да разбера аз ли съм толкова гениална или народът тотално е изпростял и подвластен на манипулации, че никой не вижда връзката? Какви ли не глупости изчетох в това число и от родните интелектуалци, вариращи от „абе и аз не се кефя на войната, ама все пак така Кадафи ще падне” до „ама това е единственият шанс да се спасят либийците”. Разбирам така да разсъждават хора, които не се вълнуват от политика, не се занимават с обществени науки и т.н. Видяли са избивания и са реагирали по човешки – възпротивили са се по свой начин. Но подобни коментари излязоха и от „цвета на нацията” – интелигентните хора, та даже и леви. За тях въпросът стои така, както за правозащитните НПО-та – оценяват насилието като нещо неприемливо, но никога не посочват причините за него. А причините винаги са политически и/или икономически.

Човек винаги трябва да си задава въпроса „Кой печели?”. Може би звучи грубо, но в света, в който живеем няма друг начин да разбираш реалността освен чрез пазарната логика. Дори когато става дума за милиони човешки животи.


[1] Противниците на режима на Муамар Кадафи призоваха световните лидери да предприемат действия

19 март 2011 | 15:46 / Агенция „Фокус“ / Свят

Бенгази. Противниците на режима на Муамар Кадафи днес призоваха международната общност да предприеме действия, за да спаси цивилните в Либия.

„Международната общност много закъсня със своите действия”, заяви Мустафа Абдел Джалил, лидер на Националния съвет в Бенгази пред телевизия „Ал Джазира”.

„Знаем, че Арабската лига е подкрепила налагането на забранена за полети зона преди седмица и резолюцията на ООН бе приета в четвъртък. Няма никакво оправдание за това, че резолюцията все още не се изпълнява”, каза Джалил.

Той посочи, че жилищните райони на Бенгази са атакувани с артилерия и танкове.

[3] Ние поискахме наблюдатели, а те ни изпратиха ракети, каза председателят на парламента на Либия

20 март 2011 | 01:23 / Агенция „Фокус“ / Близък Изток

Триполи. Самолетите на Запада нанесоха „варварски удари” по граждански и военни обекти в Трип…оли, които доведоха до „многочислени жертви” и „причиниха огромни щети”. Това заяви на пресконференция в либийската столица председателят на парламента Мохамед Абдел Касем Зауи, предаде ИТАР-ТАСС.

„ООН разпали агресия срещу Либия. Ние помолихме Обединените нации да изпратят международна мисия за установяване на истината, но те ни изпратиха ракети. Удари бяха нанесени след като Либия прекрати всички операции срещу „Ал Кайда”, каза той. „Няма оправдание за тази варварска атака, след като ние приехме резолюцията на Съвета за сигурност на ООН”, подчерта Зауи.

[4] по въпроса с войната за петрол препоръчвам тази статия: http://dokumentalni.blog.bg/politika/2011/03/22/libiia-kydeto-se-odiraha-kotkite.713655

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , , , | 19 Коментари

Българин ли си или гагаузин?

Напоследък все по-силно впечатление ми правят надписите по софийските улици – обиди, насочени към мними или реални противници, често на етническа основа. Задавам си често въпроса какъв идиот трябва да си, за да напишеш на стената на Университета гениалната сентенция „Турци се родихте, цигани ще умрете”. Ако се чудите чей болен мозък е сътворил това, то причината за изписването на тази мъдрост се крие в поредния сблъсък на футболни хулигани от противоположни агитки, завършил (дали?) с побой, масов бой, наръгване с нож и незабравимата схватка с полицията на последния мач „Левски – ЦСКА”. Какво е това непреодолимо желание на групи млади хора да се гонят, псуват, бият, преследват, убиват не знам. Но не е трудно да видим връзката между агресивното поведение на младите бръснати момчета с татуирани свастики от агитките и някои техни идейни възпитатели, явяващи се и наши представители в парламента.

Става въпрос за все по-скандалната националистическа партия „Атака”. Неведнъж новините са започвали и свършвали с това как някой горд прабългарин представител на въпросната партия (в това число и председателя и) се е държал дискриминиращо спрямо малцинства – били те етнически или сексуални. Но също така членовете и са окупирали телевизии, радиа и други медии в опит да окажат психологически натиск и да наложат ако не с аргументи, то поне с груба сила мнението си. Подобни акции на всяване на страх с цел налагане на „правилната” гледна точка за някои може би са отживелици от 30-те години на 20 в., но ето, че подобни методи се прилагат и днес. Въобще ако се задълбочим от символиката до реториката, ползвана от партия „Атака” ще намерим достатъчно причини, за да я класифицираме като национал-социалистическа. И същевременно не трябва да забравяме, че макар в парламента това да е най-дясната партия, в страната ни вече съществуват и други групи, далеч по-крайни във вижданията и действията си срещу малцинствата, както и срещу всички останали.

Поводът да напиша това беше поредното расистко, направо фашистко изказване на депутат от „Атака” – този път от трибуната на Народното събрание. И този депутат е не кой да е, а зам. председателят на парламента Павел Шопов. Повод се оказа отново любимата тема на псевдо-патриотите – т.нар. турско робство. Макар много историци да отричат термина „робство” като неотговарящ на действителното социално и икономическо положение на българите в рамките на Османската империя, родните нацисти продължават да го налагат всячески, като дори се опитаха да прокарат решение в парламента за обявяването му за геноцид над българския народ. Крехката психика на оцелелите след 20 години икономически и политически експерименти български граждани се оказаха твърде податливи на подобна националистическа пропаганда и вече се е превърнало в норма да се мразят цигани и турци. Атакистите, като всички уважаващи себе си опитни манипулатори, твърде точно уцелват струната, на която трябва да свирят. Обаче, нали се правим на космополитни европейци, депутатите взеха, че отхвърлиха това предложение твърде в разрез с проповядваните от ЕС ценности. И след изказване по този повод на депутата от „Коалиция за България“ и историк Андрей Пантев, той бе наречен от г-н Шопов „Гад комунистическа”.

http://www.btv.bg/video/459413243-Ataka_i_BSP_se_skaraha_zaradi_turskoto_robstvo.html

Всичко това щеше да е достойно за страниците „хумор и сатира” на някой вестник, ако не беше толкова ужасно. Отново се набиват на очи някои доста притеснителни прилики с национал-социалистическа Германия и фашиските режими въобще – имаме си етнически врагове и те са малцинства, претендираме за територии на съседни държави, защото ни принадлежат и най-много от всичко мразим комунистите.

И за капак – на следващия ден на стените на СУ цъфнаха два нови надписа:

Много ми се иска да си представя Шопов как в 3 часа през нощта с черна качулка подтичква със спрей в ръка около университета, но дълбоко се съмнявам. По-вероятно е неговите мъдри слова от трибуната на Народното събрание силно да са впечатлили някой футболен патриот и той да е решил да излее мъката си за Родината върху стените на СУ. Което на практика доказва, че хората в парламента, ако и за повечето граждани след първата година мандат вече да са тотално компрометирани и омаскарени, то за някои те продължават да са меродавни водачи.

Нещо друго също прави силно впечатление. Ако Пантев като  политик и депутат е по-лесен за прицел на омраза,  то доц. Искра Баева е безспорен авторитет в университетските среди, ползваща се с уважението и симпатиите на студентите и преподавателите. Причина за гнева към нея са сигурно левите и убеждения, които във времена като нашите се оказват достатъчна причина за обиди, а както вече знаем и за опити за убийство (  http://www.bghelsinki.org/index.php?module=news&id=3326 ).

Друг е въпросът защо най-известното висше училище в България все още не е почистило тези надписи при все, че двама души от академичната общност са потърпевши от тях.

Трети е въпросът защо прокуратурата не се самосезира при изказванията на Шопов и защо не го подведе под отговорност за дискриминация на база политически убеждения.

Въпроси много, отговорът е един и все по-ясно ми се набива в съзнанието – някой има интерес – от футболните хулигани, от „мейнстрийма” на нацизма, от всички форми на отвличане на внимание.

По-важен е един друг въпрос, а на него нямам отговор – защо търпим?

Posted in Uncategorized | Tagged , , , | 35 Коментари